Ужасно много исках да направя тази снимка, изгарях от желание още след като видях бабата да излиза от входа.. Разхождах се из Мантуа, бързах, а тя изскочи от ъгъла и забравих за всичко останало. Всъщност, никога преди, когато съм снимал, не съм изпитвал подобен глад за кадър… Нещата просто са се получавали, но сега беше някак си различно, усещах, че искам тази снимка.. И може би заради това не успях да я направя.. В крайна сметка ми избяга фокусът и не стана. Трябваше да я сложа при неуспешните, да я захвърля сред безброй несполучливи кадри, но не можах. Нямаше как.. просто отказах да го направя.
Преди време си говорих със снимките, някаква болна форма на шизофрения предполагам, но скоро не бях виждал нещо под обикновените цветове.. Сега е малко по-различно. Кръстих снимката „Усмивката“. Дадох и име, а тя си имаше душа.. Не помня кога за последно видях искрена и жизнерадостна усмивка, изпълнена с желание за живот.. радост.. щастие… Може би едно детско сърчице туптеше зад застарялата външност.. Тази жена разпръскваше ужасно много положителна енергия.. зареди ме и мен…
